В очакване на бебе №2

Дните се нижат и ти се струва, че все по-бавно се влачат дори, а всъщност 9 месеца минават като няколко кратки мига, от които остават понякога само малко бледи спомени...

Аз не съм особено търпелив човек и както не исках да чакам до последно предния път, така не желая да чакам и този. Термин 21 декември - не ми допада, не искам на празниците да съм в родилното. Дори и да съм, важното е да сме здрави. Имам си и други доводи обаче.

Моето първо раждане завърши със спешно секцио. Не успях да родя първото си дете по естествен път и колкото и глупаво да звучи, това ме кара да се чувствам по-малко жена. Като че ли, щом с тази напълно нормална женска природна даденост не съм се справила, значи с какво мога да се справя?! Изключително лесно се залита в тази посока на самообвиненията, че не ставаш за нещо, а всъшност е хубаво да се поспрем веднага щом ни мине тази мисъл през главата и вместо това да си изброим всички неща с които сме успели. 

Сред моите постижения след онова първо раждане има за какво да се хвана:

- кърменето се получи и беше основен метод на хранене докато имаше нужда от мляко;

- възстанових се изключително бързо и успешно след секциото, благодарение на това, че бързо преминах в активна фаза;

- бебеносих активно и благодарение на това имах много повече спокойствие от очакваното в трудните нощи и дните, в които не можех да излизам с тежката количка.

Получиха ми се и доста други работи, но пък да не се хвалим прекалено, защото всеки родител би казал - разликата от дете до дете е голяма. 

Та... на прага на второто ми раждане отново смятам да опитам то да се случи нормално. С ясното съзнание, че вероятността да се наложи отново да ме срежат не е никак малка. Но пък да помислим за алтернативата - някога, когато бебето просто не е можело да излезе какво се е случвало с майката, с бебето? Повечето от нас са гледали "Домът на дракона", развоят на събитията е ясен. 

Нека само сме здрави двамата с бебето, с другото ще се справяме, както можем. :)

Да съживим това пространство

Първите ми публикации в този блог датират от 2010 година - годината, в която завърших гимназия. Анализирайки цялото си присъствие във виртуалното пространство, виждам, че тогава подходът ми е бил доста погрешен - исках да споделям тук своя прогрес в рисуването и това да бъде един вид виртуално ателие. 

За 14 години свърших много неща, но малко от тях биха могли да бъдат поставени с етикет "Изкуство" и разбирам, че всъщност въобще като цяло ми е доста трудно да поставям такива на всичко, с което съм се захващала. Ето защо този път съм решила просто да изливам тук думите, които насъбирам и не знам къде да сложа. Защото социални мрежи имаме за всичко - имам профил и страница за рисуването си, имам профил като графичен дизайнер в LinkedIn, имам свой личен профил във Facebook и Instagram, както и още куп други профили из различни платформи, които имат една или друга функция. И колкото повече контакти чрез тях съм натрупала през годините, толкова повече се въздържам да пиша и споделям разни неща из тях, защото ги смятам за неуместни. 

Защо не пиша в дневник, както правят нормалните хора? Да, аз пиша за себе си, но нямам нищо против да срещна съмишленици по пътя си, ако по някаква нелепа и странна причина са попаднали именно на моите писаници и са намерили нещо полезно и интересно за себе си. 

Тук не смятам да се ограничавам в темите, които ме интересуват. Вероятно до голяма степен ще бъда погълната от майчинството, предвид това, че очаквам второто си дете, едва ли не всеки момент да се пръкне на този свят, но се надявам, че с този блог ще имам и една възможност за отдушник в следващите месеци, които несъмнено ще са вълнуващи, но и изтощителни.