В очакване на бебе №2

Дните се нижат и ти се струва, че все по-бавно се влачат дори, а всъщност 9 месеца минават като няколко кратки мига, от които остават понякога само малко бледи спомени...

Аз не съм особено търпелив човек и както не исках да чакам до последно предния път, така не желая да чакам и този. Термин 21 декември - не ми допада, не искам на празниците да съм в родилното. Дори и да съм, важното е да сме здрави. Имам си и други доводи обаче.

Моето първо раждане завърши със спешно секцио. Не успях да родя първото си дете по естествен път и колкото и глупаво да звучи, това ме кара да се чувствам по-малко жена. Като че ли, щом с тази напълно нормална женска природна даденост не съм се справила, значи с какво мога да се справя?! Изключително лесно се залита в тази посока на самообвиненията, че не ставаш за нещо, а всъшност е хубаво да се поспрем веднага щом ни мине тази мисъл през главата и вместо това да си изброим всички неща с които сме успели. 

Сред моите постижения след онова първо раждане има за какво да се хвана:

- кърменето се получи и беше основен метод на хранене докато имаше нужда от мляко;

- възстанових се изключително бързо и успешно след секциото, благодарение на това, че бързо преминах в активна фаза;

- бебеносих активно и благодарение на това имах много повече спокойствие от очакваното в трудните нощи и дните, в които не можех да излизам с тежката количка.

Получиха ми се и доста други работи, но пък да не се хвалим прекалено, защото всеки родител би казал - разликата от дете до дете е голяма. 

Та... на прага на второто ми раждане отново смятам да опитам то да се случи нормално. С ясното съзнание, че вероятността да се наложи отново да ме срежат не е никак малка. Но пък да помислим за алтернативата - някога, когато бебето просто не е можело да излезе какво се е случвало с майката, с бебето? Повечето от нас са гледали "Домът на дракона", развоят на събитията е ясен. 

Нека само сме здрави двамата с бебето, с другото ще се справяме, както можем. :)